Боян Дановски е ключова фигура на българския театър през ХХ век. Неговите постановки, преди всичко тези между 1945 и 1965 година, остават като образци на режисьорско изграждане, образно мислене, гражданска позиция и работа с актьорите. Той налага режисьора не само като интерпретатор на текстове или като организатор, а като режисьор - автор на спектакъла, новатор, откривател или създател на нови светове. В това отношение той е последовател на водещите личности в европейския театър – Станиславски, Майерхолд, Райнхард, Пискатор, Брехт – преносител и внедрител на т. нар. Голяма театрална реформа на ХХ век, споделя за баща си режисьорът Владимир Дановски през 2006 г.  в интервю за в. „Култура“.

Боян Дановски е роден на 19 август 1899 г. в Русе. Рожденото му име е Буко Данон. Син е на дърводелеца от еврейски произход Данон. Родителите му го наричат Буко – Буко Данон. По-късно променя името си на Боян Иванов Дановски. От 1907 г. живее в София, където завършва гимназия.  За първия импулс към театъра той разказва спомен от детството си в началото на автобиографичната си книга „От двете страни на завесата“, излязла през 1969 г.: „... Едно следобедно представление на Мадам Сан Жен. Аз още не бях навършил единадесет години. Получих от къщи пари за театър. Представлението не можах да гледам, защото зрителите на втория балкон стърчаха прави и пред мене се издигаше стена от гърбове, все на възрастни великани. По едно време един от великаните се обърна и ме вдигна на ръце. Тогава видях актьорите, декора... осветения кръг на чудесата“. 

СБЛИЖАВА СЕ С ЛИТЕРАТУРНИТЕ КРЪГОВЕ

През 1918 г. Боян Дановски започва да учи инженерство и музика в Милано. Тук публикува първите си стихове, разкази и литературни и театрални статии, в които проличават модернистичните му схващания за изкуството. През 1921 г. прекъсва следването си поради липса на средства и се завръща в България. Сближава се с литературните кръгове около Гео Милев, Людмил Стоянов, Николай Хрелков, Христо Ясенов и става редовен сътрудник на списание „Везни“, където печата собствени творби и преводи от италиански. Първата  му творба, публикувана във „Везни“, е стихотворението „Нощ“ през 1921 г. Сътрудничи и на списанията „Хиперион“, „Златорог“, „Български артист“, „Български театър“, „Септември“, „Театър“, на вестниците „Литературни новини“, „Литературен глас“, „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“ с поетически и драматични текстове, есета и статии за модерното изкуство и театъра, с критически отзиви и рецензии.

През 1922 г. издава в библиотека „Везни“ модернистичната поема Quasi una fantasia с оригинални илюстрации на Гео Милев. Публикува статии и очерци за футуризма. Утвърждава в българската литература жанра на драматическото видение. От 1922 до 1928 г. публикува в „Хиперион“ осем свои драматически видения, богати със символични персонажи. Заедно с тях печата във „Везни“ и поредица от критико-есеистични статии за новата драма. Интересът му е насочен към театър-студия с преобладаващи психологически ефекти в модернистичен стил. С убеждението, че изкуството е многообразно, Боян Дановски прави опити да включи в програмите на театрите „видения“ и „мистерии“. Силно повлиян от италианската поезия и драматургия, той овладява стила и похватите на модернистите, убеден, че модернизмът  доказва неизчерпаемите възможности на изкуството. През 1923 г. е отпечатано неговото драматично видение „Сърце от ален порцелан“, последвано от триптиха „Освобождение“, написан под влияние на Ницше. В драматичното му видение „Самодива“ се обръща и към фолклора. През 1924 г. се появява драмата му „Йоан Владимир“, написана в стихове и публикувана през 1925 г. в сп. Хиперион“. През 1928 г. излиза стихосбирката му „Гусларски песни“, която включва творби с модерна обработка на фолклорно-митологични мотиви и образи, а през 1929 г. - книгата му „Драматически видения“.

Става член на ВМРО и през 1925-1928 г. участва в редица нелегални мисии на организацията в Албания. Плод на тези негови мисии е книгата му „Писма от Албания“.

ЗАПОЗНАВА СЕ С БРЕХТ

През 1928-1931 година Боян Дановски е драматург на Плевенския театър, където поставя постановките „Процесът на Мери Дюгън“ на Баярд  Вейлер и „Унижените и оскърбените“ на Достоевски. Желанието му да получи солидна режисьорска подготовка го отвежда в Германия, където през 1930-1932 година учи театрална режисура в Берлин и Дармщат. Става асистент-режисьор на Густав Хартунг в Дармщатския драматичен театър, запознава се с Бертолт Брехт и присъства на негови репетиции. През 1932 г. се завръща в България и, заедно с Борис Михайлов, основава и ръководи самодейните работнически театри „Трибуна“ и „Народна сцена“ в София (1932-1933). Там поставя постановките „Метал“ на Й. Бехер и „Майка“ на Максим Горки, както и спектакли, намесващи се директно в политическата реалност. Следват реакции от страна на властта – забрани, стигащи до затваряне на театри.

През 1934 г. прекарва няколко месеца в Москва, където се запознава с руската режисьорска школа на Станиславски, Майерхолд и Таиров.  Завърнал се в България, поставя редица пиеси в Русенския и Бургаския театър. През 1935-1938  г. той поставя на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ пиесите „Кредитори“ от Балзак, „Млада гвардия“ на Ал. Фадеев, „Брониран влак“ на Иванов, „Щастие“ на Орлин Василев. През 1936 г. неговата постановка на „Както ви харесва“ на Шекспир е оценена от театралната критика като жизнерадостно, остроумно и дълбоко хуманистично представление. През 1938 г. той поставя на сцената на Народния театър комедията на Шеридан „Училище за сплетни“, а на сцената на Народния театър за младежта – най-артистичната си постановка „На лъжата кратката са… дълги“ от Едуардо де Филипо.

Успоредно с интензивната си режисьорска дейност, Боян Дановски публикува редица теоретични статии по въпросите на режисурата, актьорското майсторство и драматургията на Шекспир, издава книгите „Ръководство за  любителски театри“ (1939) и „Театър“ (1945).

НОВАТОРСТВО И СМЕЛОСТ В ТЕАТЪРА

Режисьор в Русенския театър (1935–1936). Основава и ръководи театър „Студия“ (1936–1937), където преподава системата на Станиславски.  Работи като главен режисьор на Радиотеатъра (1944–1945), на Народната опера (1946–1947) и на Народния театър „Иван Вазов“ (1946–1951).

Неговото име е свързано с новаторство и смелост в театъра. При изграждането на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“ Боян Дановски развива и въплъщава на дело театралните си принципи. Той е директор и режисьор на Държавния сатиричен театър от 1958 до 1965 година.  Първата му постановка там е „Ах, тези привидения“ от Едуардо де Филипо, поставена през 1957 г. Последната, поставена през 1964 г. съвместно с Гриша Островски и Методи Андонов, е „Червен смях“ по материали от Георги Кирков, Христо Смирненски, Гео Милев, Александър Жендов, Крум Кюлявков, Георги Караславов, Орлин Василев. Като режисьор и главен художествен ръководител на Държавния сатиричен театър създава най-зрелите си режисьорски постановки, решени със замах, фантазия и политическа настъпателност. Тук той се изявява и като комедиограф. В съавторство с Петър Славински, написва, а като режисьор поставя комедията „Тайни“ (1960). Впечатляващи са неговите постановки на „Дървеница“ от Владимир Маяковски, в която ролята на главния герой изпълнява Георги Калоянчев, и „Удържимият възход на Артуро Хи“ от Бертолт Брехт.

Последната среща на Боян Дановски с драматургията на Бертолт Брехт и негова последна изява на професионалната театрална сцена е постановката на „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ в Драматичен театър „Сълза и смях“.

Той владее отлично немски, френски, английски, руски, италиански и албански.  Превежда произведения на класически и съвременни автори.

РЕЗУЛТАТЪТ В ИЗКУСТВОТО ИДВА С РАБОТАТА

Образец на трудолюбие, Боян Дановски често казвал: „Апетитът идва с яденето, резултатът в изкуството – с работата“. Отдаден изцяло на работата си, кабинетът му светел дълго след полунощ. Умеел търпеливо да слуша учениците и приятелите си и след това да дава ясен, точен и лаконичен отговор на зададените въпроси. Прекрасно владеел сценичното пространство, сам стигал до образното и пространствено решение на своите спектакли. Още неосъществил докрай някой свой замисъл, в главата му се ражда нещо ново и той е готов да започне отново. С часове можел да говори какво бреме за българския театър е ограниченият, неинтелигентен актьор. „Такива могат да погубят театъра“, често казвал Боян Дановски. В своите спектакли той винаги търси движението, динамиката, експресивността. Писателят Йордан Йовков, го определя като най-поетичния между режисьорите на 30-те години на 20-и век. Той умее  и най-неразбраното и най-забърканото да го внуши ясно и просто. 

Режисьор и театрал, оставил десетки театрални статии и студии, в които анализира богатия си опит и наблюдения върху театралното изкуство, Боян Дановски притежава необикновена педагогическа дарба. От 1951 г. той е професор по актьорско майсторство и режисура във Висшето театрално училище (днес Национална академия за филмово и театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“) и ректор през 1953-1954 година. От студентите си изисква труд. Твърди, че в изкуството колкото дадеш, толкова ще получиш. Когато преподава по време на неговите два академични часа, винаги без почивка, той напълва пепелника с фасове, а в същото време не позволява да се пуши. Не признава младостта за смекчаващо обстоятелство. Според него един човек, който се е нагърбил да създава изкуство, трябва много да знае и може. 

Боян Дановски е режисьор и на първия цветен български филм – „Точка първа“ (1956). 

В десетте години след Държавния сатиричен театър Боян Дановски написва последната си книга и прави няколко постановки като гост. Две от тях са извън България. Едната „Когато розите танцуват“ на Валери Петров в Националния театър на Скопие и френската пиеса Zoo („Зоопарк“) в „Дойчес театър“ в Берлин. В последните години, преди да почине, не поставя, но остава почти докрая във ВИТИЗ. Веднъж казва с ирония на сина си Владимир: „По-рано все се намираше някой за нещо да ме заяде, откакто не правя почти нищо, съм се превърнал в нещо като паметник – само ме хвалят".

Проф. Боян Дановски умира в София на 9 март 1976 г. Той е удостоен със званието „Народен артист“ през 1959 г., лауреат на Димитровска награда (май 1950, юни 1962). Носител на орден „Народна република България" (първа степен, декември 1959), на орден „Георги Димитров" (12 август 1969). От 1976 г. Драматичният театър в Перник носи неговото име.